Освобождението

Извоюването независимостта на латиноамериканските държави е неизбежно свързано с тяхното развитие. Рухването на колониалната конструкция на Испания и Португалия идва неизбежно с процесите развили се през ХVІІІ век. Независимостта на Латинска Америка е повлияна от бунта на тринадесетте колонии в Северна Америка. Тя следи от близо събитията и очаква с нетърпение да дойде и нейният час. Причините за рухването на колониалната система на Испания и Португалия са много. Като начало южноамериканските колонии обединяват различни народи и цивилизации. Испанците успяват да наложат кастилският език, като начало за едно културно обединение, но това се оказва недостатъчно. Обширните територии разделящи различните народности се оказват пречка пред обединителната политика на Испания. Връзките с вътрешността на континента са трудни, което неизменно хвърля своето отражение както върху комуникацията, така и върху развитието на религиозното дело, което е в основата на обединителната политика. В края на ХVІІІ в. са нужни 30 дни на керваните да изминат разстоянието от атлантическото крайбрежие до подножието на Андите. Между вицекралството Перу и генералния капитанат Чили, не е възможна никаква сухоземна комуникация през пустинята Атакама. Остава единствено връзката по море. От голямо значение е и крахът на колониалната система. През ХVІІІ в. тя изнемогва пред новите реалности и рухва по време на голямата криза в метрополиите в началото на следващия век. Потушаването на индианското въстание в Перу (1780-1781), оглавявано от Тупак Амару, както и на други бунтове и въстания засилва антиколониалната съпротива, чиято кулминация настъпва след 1807 г., когато Наполеон превзема Пиринейския полуостров. Той принуждава португалския монарх да избяга в Бразилия, а на испанския трон поставя брат си Жозеф. С отказа си да признаят Наполеоновото управление колониите на практика обявяват своята независимост. В борбата за независимост на испанските колонии в Америка вземат участие индианци, чернокожи роби и креоли. **креоли са родените в Латинска Америка потомци на испанските заселници. Съставляват основната част от земеделската и търговската класа, но са задължени да продават произвежданите стоки само на Испания и Португалия и не са допускани до управлението на колониите. За да държи колониите под своя политически контрол, испанската корона назначава за администратори в тях само родени в Испания лица.

Война за независимост в Латинска Америка

През 1810 г. Франсиско Миранда, участник в американската война за независимост, вдига бунт срещу испанската власт във Венецуела,който е потушен. Същата година избухва и мексиканската революция под ръководството на Мигел Идалго. Няколко години по-късно начело на освободителното движение застава Симон Боливар – Освободителя. От 1816 до 1819 г. той води успешни бойни действия срещу испанците във Венецуела и Нова Гранада (Колумбия). През 1822 г. армията на Боливар, командвана от неговия съратник Хосе Антонио де Сукре освобождава провинцията Кито (дн. Еквадор), а през 1824 г. и Горно Перу, наречено в негова чест Боливия. Същата година Колумбия, Венецуела, Еквадор,Перу и Панама се обединяват в една държава – Федеративна република Велика Колумбия. За нейн президент е избран Симон Боливар. той се стреми да създаде в Латинска Америка единна държава, по подобие на САЩ, но идеята му не се възприема. Разочарован Боливар се оттегля от политиката.

БРАЗИЛИЯ

Най- голямата от новосъздадените държави е бившата португалска колония Бразилия.Нейната независимост е постигната по различен от останалите държави начин – не изведнъж, а постепенно и организирано. През 1808 г., спасявайки се от французите, в Бразилия пристига с целия си двор португалският крал Жоао VІ. Пребиваването му засилва колониалната експлоатация на страната и това превизвиква вълна от заговори и въстания, които са потушени с големи усилия. В 1820 г. кралят се завръща в Лисабон, като оставя за наместник в Рио де Жанейро своя син Педро. В Бразилия избухват нови въстания. Страхувайки се за властта си, Педро и поддържащите го аристократи се присъединяват към сепаратистите. През 1822 г. е провъзгласена независимостта на страната и Педро е обявен за император на Бразилия. През 1831 г. той се отрича от престола в полза на своя малолетен син Дом Педро де Алкантара. Новият император започва да управлява реално едва в 1847 г., но за следващите 44 години осигурява на страната ред и просперитет, непознати за държавите от региона. Робството е отменено през 1888 г., а в 1889 г. Бразилия е провъзгласена за република.

Мексико

По друг начин се развиват събитията в Мексико. Там креолската върхушка, която притежава големи имения, поддържа испанците. През 1810 г. против колонизаторите се надигат индианците начело с Мигел Идалго. Той отменя робството, поголовния данък, кралските монополи и издава декрет за връщане земите на индианските общини. На неговия призив се отзовават около 80 хиляди въстаници, но поради лошото въоръжение и ръководство те са разбити, а Идалго пленен и разстрелян. Същата участ постига и Морелос, който след смъртта на Идалго продължава борбата с испанците. Започва продължителна партизанска война. Едва през 1821 г. богатите креоли в съюз с духовенството провъзгласяват отделянето на Мексико от Испания. През 1823 г. страната е обявена за република, а в 1823 г. е отменено робството. Следващите няколко десетилетия преминават в граждански войни. През този период най-влиятелна политическа фигура е генерал Антонио Лопез де Санта Ана, който 7 пъти заема поста президент. Възползвайки се от нестабилността в страната Тексас е анексиран от САЩ. В последвалата Мексиканско –американска война през 1846-1848 г. Мексико претърпява поражение и губи 1/3 от територията си.

РАЗВИТИЕ НА НЕЗАВИСИМИТЕ РЕПУБЛИКИ

В резултат на краха на колониалната система в Латинска Америка възникват следните независими държави: Хаити (1804 г.), Парагвай (1811 г.), Аржентита (1816 г.), Чили (1818 г.), Голяма Колумбия (1819 г.), Перу (1821 г.),Мексико (1821 г.), Федерация на републиките от Централна Америка (1821 г.), Боливия (1825 г.), Уругвай (1830 г.). Куба и Пуерто Рико продължават да бъдат колонии на Испания до края на ХІХ в. Опитите за обединяване на републиките дори в регионален мащаб, например Федерацията на републиките от Централна Америка (1823-1838) и Голяма Колумбия (1819-1830), в състава на които влизат Венецуела, Нова Гранада и Еквадор, се оказват неуспешни. След разпадането на Федерацията на републиките от Централа Америка се образуват съвременните държави – Коста Рика (1838 г.),Никарагуа (1838 г.), Хондурас (1838 г.), Гватемала (1839 г.) и Салвадор(1841 г.). Политиката на независимите държави по отношение на войната за независимост

Доктрината „Монро“

– декларация за принципите на външната политика на САЩ Същността на доктрината е във фразата“Америка – за американците“ Принципите на доктрината са провъзгласени от американския президент Джеймс Монро през 1823 г. в обръщение към Конгреса. В тях се говори за: - недопускане на европейска колонизация в Северна и Южна Америка („американският континент не трябва да се разглежда в бъдеще като обект на колонизация“, всеки опит от европейска страна за налагане на нейната политическа система в западното полукълбо ще се смята за заплаха за „мира и безопасността“ на Съединените щати); - ненамеса в делата на съществуващите европейски колонии и територии, зависими от Европа. Доктрината „Монро“ затвърждава изолационизма (избягване на политически съюзи и обвързване с други държави), който Съединените щати спазват спрямо Европа от възникването си като държава, но наред с това заявява намеренията им за търговска експанзия в Латинска Америка и надмощие на американския континент.

Години на освобождението

» Мексико 1821 г.

» Коста Рика 1821 г.

» Гватемала 1821 г.

» Панама 1810 г.

» Хондурас 1821 г.

» Парагвай 1811 г.

» Никарагуа 1821 г.

» Аржентина 1810 г.

» Боливия (Горно Перу)1825 г.

» Хаити 1806 г.

» Колумбия (Нова Гренада) 1819 г.

» Венецуела 1813 г.

» Еквадор (Кито) 1822 г.

» Бразилия 1822 г.

» Чили 1818 г.

» Перу 1821 г.